След командировка

Разплакани деца. Наказани в стаите си. Вечеря от студено китайско.
Сам в кухнята.
Боли я глава.
И втория ден също.
Welcome home!

Няма нищо по- лошо от хубавото време

Кога започват историите? Историята на днешното досадно слънце кога е запонала? Не е днес. Днеска ми е неприятно да е топло, така да ми свети в лицето. Да ми е заспало но само някак на очите, а вътре мозъка ми да се блъска. Да ми е топло, но на бузите и на зачервената кожа на главата, прозираща през рядката коса, а гърба ми да трепери. Днеска ми е така, но кога е започнало?
Кръговрата на годишните времена е най- естествения отговор. Това трябва да е. Есента не трябва да е такава, защото непосредстнено зад тая топла шарения иде истината с леден вятър.
Историята на днешното ми лошо настроение не е само заради това, но пък е добро като начално оправдание. Искам вятър и дъжд, ще се почувствам наистина по- добре ако заблъска суграшица.
Трябва ми студ!

Погребението на вуйчо ми

Отпуснал е ръце на гърдите си. Вече мога да го бия на канадска борба.

Органайзер

September the21 2010
Appointments.
6:30 сутринта - Среща със смъртта на вуйчо ми.
All day event.

All life. All me.

по средата на деня

По средата на деня, както чакаш отговор от някой колега, планове правиш… сега ще се обадя на този, после среща с онзи, или пък вдигаш тежести в някой фитнес, ей така  изневиделица, се появява спомен. Хубав спомен за някой, когото обичаш. Спомена е далечен, но такива са спомените, че дори и да са на повече от петнайсе години, носят цял комплект- за всяко сетиво по нещо. Носят мирис. Картини на усмивки, чувството за сигурност, чувство за топлина, много чувства, все хубави, познати, лесни чувства. Лесни в спомена. Усещаш допира на ръцете, виждаш малките дупчици на порите и косъмчетата. Чуваш силното изкашляне и прочистване на гърлото после, толкова познато, толкова познато.

Тогава деня се отдръпва и ти трябва да се насилиш да си спомниш, какво трябваше да бъде държанието ти с колегата или за какво се бориш в тоя фитнес.
Много ми липсваш, татко!

на ски

Като тийнейджър - млад комсомолец, по- скоро. 15-16 годишен. Историята се развива на Боровец. Много ми харесаха едни чехкини. Ма много. Двечки. Все се засичаме на влека: Засек - и аз ги зяпвам. Те си лафят и хвърлят поглед към мене, пък аз хоп - веднага отмествам поглед и се изчервявам. И почвам да си оправям новите обувки Дакщайн. Свалка. Много бях печен! Беше навалял много сняг. Пускам се аз, някак по стръмното- тук, таме на една ска, не завивам много натам дето искам, обаче важно е, че карам БЪРЗО! Всички ги минавам! Яко! А долу пътеката към влека е в завой и почти равна. Такъв бог, като мене просто заспива, докато я мине. Спи и кара. Отпуснат, много назад и много гъзарски. Обаче, някак, не знам как, от гъзария кръстосах върховете на ските и в опита си да поправя посоката с едно красиво движение съвсем се замотах, залитнах... И вече, съвсем некрасиво, нагъзен и много настрани, навлязох в мекия сняг и бухнах с главата напред в стръмното. Точно в една пряспа. Мамка му! Щеките под мене, заедно с ръцете в каишките, ските забили върхове в снега и арестували краката ми. Не мога да помръдна. Забит съм, като тирбушон в тая пряспа. Главата ми от едната страна. От другата (която се вижда откъм пътеката) щръкналите ски със забити върхове, обувките Дакщайн и задника ми. Бре! С кански усилия измъкнах едната ръка - ръкавицата остана в снега. Обаче това беше максимума. Със свободна ръка или без, стойката ми остава неизменна. Изчистих си лицето, забих лакът в снега, подпрях си брадата понеже взе да ме боли врата и почнах да мисля. Да викам или да не викам. Ей така ако извия задника си, като че ли ще се отвори автомата на едната ска... В това време чувам скиори. Момичета. Чужда реч. Чешки. Спира се. Речта става бурна и разтревожена. Сещайте се, че от пътеката се виждат два крака в ски стърчащи от снега... Стъпки към мене и ровене откъм зад..ъъ ските ми. После една руса глава се надвесва над пряспата и ме зяпва. Пък аз- ледено спокоен, подпрял брада с ръка си гледам в смисъл "Кво, бе? Аз си почивам тука." После дойде и другата руса глава и последва бурен смях на чешки. Това го разбрах, без преводач. Как да е осободиха ме. Благодарих сериозно и прочуствено събрах си ските и достойнството и се измъкнах към лифта.
На следващото спускане спрях на лобното си място и взех да се хиля на спомена. Ебаси тая как се оцъкли, като ме видя... И пак по пътеката се зададоха моите две познати. На мен усмивката ми изчезна и в същото време се сетих, че очилата ми трябва да са изчезнали там под снега. Светкавично си събух ските и под кръшния чешки смях почнах да рия усилено моята пряспа. После си тръгнах. Тия чехкини въобще не бяха толкова хубави. Нищо особено не бяха.

Мишето

Да плюеш и пи- тва- каеш навсякъде, където ти падне, както и боклуци да хвърляш, тва е изключително неприлично и как да кажа- неправилно. Друго е когато човек изпадне в нужда. Като например веднъж при сглобяването на щандовете на панаира в тва как се казваше градче, на езика ми е. Та там на Мишето просто му се наложило. Не че нарочно е искал да се държи неприлично или нещо. Нужда. Хем е станало след като го е треснал ток, та има и смекчаващи вината обстоятелства.
Не съм бил лично свидетел, но Мишето го познавам много добре та затова гарантирам, че всичко е мо та мо истина.
Начи шефа на Мишето го намира паднал така на една страна, до електротабло някъде в панаира. Леко вика пуши от таблото, а Мишо небрежно полегнал на тревата, и леки искрички се разреждат наоколо. Кво викнал стана, бе човече? Ми шефе, ти нали каза че като пикаме и се подобрява земното. Пък на мене ми се пикаеше. Шефа почакал малко да му премине и да види дали ще дойде охрана. И после казал че това за земното е самата истина и браво на Мишето че така мисли за инфраструктурата на прованса, но той лично преди да пикае винаги пробвал с фазомер ноколо. Тва рекал е разликата между просветения столичен техник и разни иносанти.
Айде сега, рекъл, иди към щанда, че бая кашони има да се изхвърлят.
Що се отнася до шефа на Мишето за него историята продължила цели три часа по- късно, когато му се обадили от районното. Май се пада 2ро.
Във 2ро районно в тоя градец има клетка. Тая клетка е за арестанти и е във фоайето, точно срещу входа. В клетката заключват примерно Ханибал Лектър, Янко Лудия е такива елементи. Влиза значи биг бос в районното и после бързо си намерил къде да седне, и да му премине треперенето, понеже насреща си в клетката отвенъж и без предизвестие зърва херувимската физиономия на Мишето. Мишето бил обиден и наранен до сълзи. Какво бе стана, бе идиот?- шефа шепнел, от страх да не започне да пищи в истерия- Нали беше вътре в панаира, бе? Как успя до тука да се докараш?
Мишето със задавен глас започнал да обяснява:
Начи историята се случила по следния начин. Цялата фирма с дружни усилия натоварили буса с кашони, стиропор и найлон, връчили ключовете на Мишока и му рекли да ги изхвърли някъде.
Са сигурно си мислите, че човека катастрофирал, обаче грешите. Мишо, може всякакъв да е обаче като шофер е цар. Човека е от София.
Тръгнал начи той да търси къде да разкара боклука. Тва в София е лесно. Перловската река, спирки, на НДК в подлеза, комай само пред Радисън няма да може, щото има портиер. Ма па отсреща пред Народното събрание можеш ако щеш и радиоактивни отпадъци да стовариш. Никой копче няма да ти каже. Изобщо развързването е нищо и половина. Ама в цивилизацията.
Тука в дълбокия прованс, риш, нещата били проблематични. Първата алюзия на Мишето било Марица. Нерде Перловската река, нерде Марица. Спряло момчето на един мост отворило си буса и прилежно взело да вади едно по едно кашони и стиропор и да трупа.
Обаче се намесили някакви си, без каквото и да е основание. Полиция щели да извикат и даже на бой налетели.
Мишето е културно момче, хем и инструкции получил даже в тая посока. "Дръжте се културно, не се бийте, не пийте предиобед че да няма драйф пред хората и даже никакво подсмърчане например, казал шефа на влизане в града, ако нещо - секнете се настрана и се бършете в дърветата. Няма да излагаме фирма и роден град!"
Така че, въпреки че бил в правото си, Мишето не се разправял изобщо. Натоварил буса обратно, запалил го, после слезнал, ритнал един дядо по кокалчетата и се оттеглил достойно на бегом и после с мръсна газ.
И тръгнали минтарствата на Мишо. Зад една спирка опитал да разтовари, после в някакви калдаръмени улички в един двор, там даже шамари ял, бе часове наред търсил с риск, риш за живота си. Мъченик, а не служител... В тунела опитал, но тва не е НДК, нито може да отбиеш, нито има дупки с подлези, нито въобще даже да намалиш можеш в тоя тунел. И чак на излизане от тунела му проработил късмета. В смисъл не за разтоварването, но видял момичета. Две. Сами. Мишо си е кавалер и хъм любител на женската айде ако не красота то физика да кажем, и веднага заковал спирачки. Една две леки катастрофи отзад се разминали без жертви, а нашия човек напада директно. Двете момичета се зашеметили. Ма то не било бавно вадене и еротично сдъвкване на дъвки- две, понеже първата я изтървал. Стойки и протягане назад с ръцете зад врата, слезнал и ритал гумите на буса, така че да му се видят маратонките. После си свалил куртката, жилетката, пуловера и блузата и като останал по потник взел да бърника по гумата, изцапал си ръцете и разтегнал потника(щот не могъл да го скъса) и го свалил, че да се избърше. И хоп небрежно видял момичетата, и изненадано се завъртял към тях. Ех бе, рекъл, муценца- с усмивка на една страна и вдигната вежда!!! Сега нямам, рекрл, време за вас.
Те горките за малко да се разплачат и прикрили това с такъв як смях, че взели да приклекват леко.
- Да знаете, казал Мишока, къде мога да изхвърля едни кашони? Знаеме бе. Казали на пресекулки. Ама е в обратната посока. Завърташ, после след тунема, на първото наляво и после пак наляво. Там има един паркинг. Цял, рекли, Пловдив там стоварва кашони. Много ще ти се зарадват.
Паркинг! Рекъл си Мишо наум, как не се сетих за паркинг.
След по- малко от две минути вече бил запушил входа на паркинга и свалял боклука с шутове от буса. За секунда само, му направило впечатление, че бая полицейски коли има наоколо. И че таман две ченгета го гледат с учудване, ма се сетил че тия са от провинцията. Едва ли са виждали такъв бус, нали? Софийски номер, известна фирма, тва онва. Хлопнал вратите, запалил и ще си тръгва.
Ма не могъл. Едновременно станали две неща. На стъкото му затропал полицай и той видял надписа отсреща- "РДВР". Тва бил полицейски паркинг.
Пък после във второ районно срещнал и дядото с кокалчето.

Но тия неща са си неизбежности и игра на случайността. Пък и не е нито плюл, нито кофи, риш палил. То цял бус кашони. Как да ги тъпче в кофите, че да има шанс да ги палне

Копривщица

Тръгнахме в петък. Следобеда беше, към 3 някъде, аз с измита кола и куфар в багажника, паркирах пред офиса и любезно, и мило, поканих Бейби и двамата колеги, които трябваше да пътуват с мен.
Айде викам, маймуни с маймуните! Тръгваме. Ще ви показвам
Единия веднага запали цигара.
Бе, викам, тръ-гва-ме.
Добре де, вика, тръгваме. Аз, докато се натоварите и съм изпушил цигарата.
И да ви кажа- беше. Тва момче направо я глътна тая цигара. Смук веднъж, смук два и тя беше на половина. Направо от сгънато положение започва да дърпа, смуче и се удължава. Всмукнати бузи, нос, уши, даже очите леко влизат навътре. Стресна ни малко, но че не ни забави тва е верно.
И тръгнахме. Път като път, нищо особено. Две катастрофи избегнахме на две други станахме свидетели, няколко кучета и котки сгазени. Едното беше бая голямо, мож да беше някоя баба, ма най- много, не е било нещо по- важно. И така. Спокойно, искам да кажа, пристигнахме.
Спрях веднъж, повече от любопитство, да го видя Георги как ще издърпа още една цигара. Ма ми се пикаеше и не можах. Докът се върна и край, тоя пич беше готов.
Викам, Адаш, тва може вече да са измислили инжекции, бе. Що се мъчиш, начи риш?
Се едно, де, накрая бам- в Копривщица. Айде после ще разправям нататъка

Корниз

Стената е разбита. Паркета - надраскан. Хола вероятно е за ремонт.
Но по- стабилен, изпънат и симетрично монтиран корниз няма къде да се види.
На света.

Ново

Нов ден. Ново утро. Задачи, тревоги, жени по улицата, хлад през отвореното стъкло на колата. Пури.
Свежо е.
Забравяме лятото, всичко е ново. Сутрин.
Нов аз.

Точка

Клишето е да кажа, че от него съм гледал и че той е бил пример за мен. Е. От него съм гледал цял живот, и когато престанах да ходя у тях, неговият глас дойде при мен за да може наум да имам с кого да се меря. За всяко мое действие, за всяка по- необичайна или важна постъпка, за успехите и провалите ми, той все нещо ми казваше. Понякога спореше с мен, но повечето пъти заедно се усмихвахме.
Спори. И се усмихваме.
Днес той е жив.
Но умира.
Умира от рак в един хоспис. Три седмици затварях врата на тая вест. Днес повярвах. Вуйчо ми, вечния и неизмемен авторитет, най- умния човек на света ще изчезне.

Как ще продължа?
Как ще слушам Висоцки? Как ще чета руски автори? Как ще разкажа за откривателите на ракетата?
И още. Аз на кого ще кажа за това че прочетох за Беър- откривателя на телевизията, че Бел е основал NG.
Не умирай! Как ще продължа без тебе?

Свиква ли се с всичко

Свиква ли се с всичко?
С това да си татко, с това да си женен, с това че имаш пари, с това че нямаш? С развод дали се свиква, с това децата ти да са далече? Да си мразен?
Дали се свиква да пътешестваш? Пред очите ти да се разкриват нови страни? Ледени планини, студено море, дъждовни тротоари, следвани от бял тропически пясък, палми, растящи с бързината на трева?
Дали се свиква да си националист? Да ти е обичайно. И без изненада и вълнение да преследваш негри или да хвърляш камъни по турци или евреи. Да говориш скандални неща?
Какво ли им е на курвите? Дали им е до болка скучно? На курварите? Свиква ли се, да си крадец? Мутра?
Всичко ли става навик и рутина?
Свиква ли се, да си обикновен?

август

Неприятен шок.
Красиво българско Черно море, стопанисвано от глупави български хотелиери. Чувство, че ни лъжат.
Тръгваме си, няма смисъл от почивка, когато ти е неприятно.
Това е август.
Чакаме реванш.