на ски

Като тийнейджър - млад комсомолец, по- скоро. 15-16 годишен. Историята се развива на Боровец. Много ми харесаха едни чехкини. Ма много. Двечки. Все се засичаме на влека: Засек - и аз ги зяпвам. Те си лафят и хвърлят поглед към мене, пък аз хоп - веднага отмествам поглед и се изчервявам. И почвам да си оправям новите обувки Дакщайн. Свалка. Много бях печен! Беше навалял много сняг. Пускам се аз, някак по стръмното- тук, таме на една ска, не завивам много натам дето искам, обаче важно е, че карам БЪРЗО! Всички ги минавам! Яко! А долу пътеката към влека е в завой и почти равна. Такъв бог, като мене просто заспива, докато я мине. Спи и кара. Отпуснат, много назад и много гъзарски. Обаче, някак, не знам как, от гъзария кръстосах върховете на ските и в опита си да поправя посоката с едно красиво движение съвсем се замотах, залитнах... И вече, съвсем некрасиво, нагъзен и много настрани, навлязох в мекия сняг и бухнах с главата напред в стръмното. Точно в една пряспа. Мамка му! Щеките под мене, заедно с ръцете в каишките, ските забили върхове в снега и арестували краката ми. Не мога да помръдна. Забит съм, като тирбушон в тая пряспа. Главата ми от едната страна. От другата (която се вижда откъм пътеката) щръкналите ски със забити върхове, обувките Дакщайн и задника ми. Бре! С кански усилия измъкнах едната ръка - ръкавицата остана в снега. Обаче това беше максимума. Със свободна ръка или без, стойката ми остава неизменна. Изчистих си лицето, забих лакът в снега, подпрях си брадата понеже взе да ме боли врата и почнах да мисля. Да викам или да не викам. Ей така ако извия задника си, като че ли ще се отвори автомата на едната ска... В това време чувам скиори. Момичета. Чужда реч. Чешки. Спира се. Речта става бурна и разтревожена. Сещайте се, че от пътеката се виждат два крака в ски стърчащи от снега... Стъпки към мене и ровене откъм зад..ъъ ските ми. После една руса глава се надвесва над пряспата и ме зяпва. Пък аз- ледено спокоен, подпрял брада с ръка си гледам в смисъл "Кво, бе? Аз си почивам тука." После дойде и другата руса глава и последва бурен смях на чешки. Това го разбрах, без преводач. Как да е осободиха ме. Благодарих сериозно и прочуствено събрах си ските и достойнството и се измъкнах към лифта.
На следващото спускане спрях на лобното си място и взех да се хиля на спомена. Ебаси тая как се оцъкли, като ме видя... И пак по пътеката се зададоха моите две познати. На мен усмивката ми изчезна и в същото време се сетих, че очилата ми трябва да са изчезнали там под снега. Светкавично си събух ските и под кръшния чешки смях почнах да рия усилено моята пряспа. После си тръгнах. Тия чехкини въобще не бяха толкова хубави. Нищо особено не бяха.