Сбогом на зимата

Сбогом на зимата. Не дочаках виелици и студ тая година. Октомври остана в мен и така и не си отиде. Цветен месец, окъпан в злато, пръскащ наоколо топъл аромат на плодове и вино. И стиснал гърдите ми като хидравлична преса.

Надявах се много на дебелия сняг в планините, когато няма нищо разлчно от зелено, синьо и бяла чистота, пронизващия стъклен студ в 7 сутринта, стоманени висулки. Исках да проличи за да видя отново северното желание за идеална неподвижност. Чаках тази година вятъра и ледения дъжд за да се изравня по температура с времето навън и да можем след това постепенно да се стоплим заедно.

Е, сбогом. Ще чакам още.

След командировка

Разплакани деца. Наказани в стаите си. Вечеря от студено китайско.
Сам в кухнята.
Боли я глава.
И втория ден също.
Welcome home!

Няма нищо по- лошо от хубавото време

Кога започват историите? Историята на днешното досадно слънце кога е запонала? Не е днес. Днеска ми е неприятно да е топло, така да ми свети в лицето. Да ми е заспало но само някак на очите, а вътре мозъка ми да се блъска. Да ми е топло, но на бузите и на зачервената кожа на главата, прозираща през рядката коса, а гърба ми да трепери. Днеска ми е така, но кога е започнало?
Кръговрата на годишните времена е най- естествения отговор. Това трябва да е. Есента не трябва да е такава, защото непосредстнено зад тая топла шарения иде истината с леден вятър.
Историята на днешното ми лошо настроение не е само заради това, но пък е добро като начално оправдание. Искам вятър и дъжд, ще се почувствам наистина по- добре ако заблъска суграшица.
Трябва ми студ!

Погребението на вуйчо ми

Отпуснал е ръце на гърдите си. Вече мога да го бия на канадска борба.

Органайзер

September the21 2010
Appointments.
6:30 сутринта - Среща със смъртта на вуйчо ми.
All day event.

All life. All me.

по средата на деня

По средата на деня, както чакаш отговор от някой колега, планове правиш… сега ще се обадя на този, после среща с онзи, или пък вдигаш тежести в някой фитнес, ей така  изневиделица, се появява спомен. Хубав спомен за някой, когото обичаш. Спомена е далечен, но такива са спомените, че дори и да са на повече от петнайсе години, носят цял комплект- за всяко сетиво по нещо. Носят мирис. Картини на усмивки, чувството за сигурност, чувство за топлина, много чувства, все хубави, познати, лесни чувства. Лесни в спомена. Усещаш допира на ръцете, виждаш малките дупчици на порите и косъмчетата. Чуваш силното изкашляне и прочистване на гърлото после, толкова познато, толкова познато.

Тогава деня се отдръпва и ти трябва да се насилиш да си спомниш, какво трябваше да бъде държанието ти с колегата или за какво се бориш в тоя фитнес.
Много ми липсваш, татко!

на ски

Като тийнейджър - млад комсомолец, по- скоро. 15-16 годишен. Историята се развива на Боровец. Много ми харесаха едни чехкини. Ма много. Двечки. Все се засичаме на влека: Засек - и аз ги зяпвам. Те си лафят и хвърлят поглед към мене, пък аз хоп - веднага отмествам поглед и се изчервявам. И почвам да си оправям новите обувки Дакщайн. Свалка. Много бях печен! Беше навалял много сняг. Пускам се аз, някак по стръмното- тук, таме на една ска, не завивам много натам дето искам, обаче важно е, че карам БЪРЗО! Всички ги минавам! Яко! А долу пътеката към влека е в завой и почти равна. Такъв бог, като мене просто заспива, докато я мине. Спи и кара. Отпуснат, много назад и много гъзарски. Обаче, някак, не знам как, от гъзария кръстосах върховете на ските и в опита си да поправя посоката с едно красиво движение съвсем се замотах, залитнах... И вече, съвсем некрасиво, нагъзен и много настрани, навлязох в мекия сняг и бухнах с главата напред в стръмното. Точно в една пряспа. Мамка му! Щеките под мене, заедно с ръцете в каишките, ските забили върхове в снега и арестували краката ми. Не мога да помръдна. Забит съм, като тирбушон в тая пряспа. Главата ми от едната страна. От другата (която се вижда откъм пътеката) щръкналите ски със забити върхове, обувките Дакщайн и задника ми. Бре! С кански усилия измъкнах едната ръка - ръкавицата остана в снега. Обаче това беше максимума. Със свободна ръка или без, стойката ми остава неизменна. Изчистих си лицето, забих лакът в снега, подпрях си брадата понеже взе да ме боли врата и почнах да мисля. Да викам или да не викам. Ей така ако извия задника си, като че ли ще се отвори автомата на едната ска... В това време чувам скиори. Момичета. Чужда реч. Чешки. Спира се. Речта става бурна и разтревожена. Сещайте се, че от пътеката се виждат два крака в ски стърчащи от снега... Стъпки към мене и ровене откъм зад..ъъ ските ми. После една руса глава се надвесва над пряспата и ме зяпва. Пък аз- ледено спокоен, подпрял брада с ръка си гледам в смисъл "Кво, бе? Аз си почивам тука." После дойде и другата руса глава и последва бурен смях на чешки. Това го разбрах, без преводач. Как да е осободиха ме. Благодарих сериозно и прочуствено събрах си ските и достойнството и се измъкнах към лифта.
На следващото спускане спрях на лобното си място и взех да се хиля на спомена. Ебаси тая как се оцъкли, като ме видя... И пак по пътеката се зададоха моите две познати. На мен усмивката ми изчезна и в същото време се сетих, че очилата ми трябва да са изчезнали там под снега. Светкавично си събух ските и под кръшния чешки смях почнах да рия усилено моята пряспа. После си тръгнах. Тия чехкини въобще не бяха толкова хубави. Нищо особено не бяха.